Става въпрос за
това как се случва социализацията в социалните мрежи. Има ли плюсове и минуси
от използването на социалната мрежа Facebook. В днешни дни социалните мрежи бързо се разпространяват
и се превръщат в едни от най-общо разпространените начини за обмен на
информация между хората.
Facebook
е уникална социална услуга която свързва хората с приятелите им и други хора , които работят, учат или живеят около
тях, но също така той има отрицателни и положителни страни.
Смята се,че поколението на 21 век е едно от най-трудно
социализиращите се. То е претрупано с
хиляди начини за общуване, които заместват контакта очи в очи. Голяма част от
хората дори признават, че изпитват повече удоволствие от общуването от разстояние, отколкото от реалния контакт. Какви
са плюсовете и минусите на общуването от разстояние?
Всъщност социалните мрежи имат множество полезни приложения,
които могат да улеснят живота ни по доста различни начини, без значение дали
става въпрос за конкретна форма на общуване, забавление или популяризиране на
някакъв вид бизнес. Плюсовете на уеб сайта са, че той ни помага да намерим
отдавна забравени приятели, съученици и роднини. Стига само да изпишем името на
човека, който търсим и само след секунди получаваме нужните резултати. Освен
това социалната мрежа може да се използва и в работния процес. Много хора
рекламират свои продукти и услуги именно чрез Facebook и реализират продажби. Всеки,
който тръгне да оспорва това, явно не е запознат с материята. Споделянето на
факти, новини, събития и организирането на тематични групи помага за развитието
на обществото.
Основният аргумент против общуването в интернет и конкретно Facebook е липсата на живия контакт. Facebook се превръща във втори дом за някои хора. В Интернет ти можеш да кажеш всичко, да направиш всичко, да бъдеш всеки. Не се притесняваш от чуждото мнение, защото подсъзнателно мислиш, че когато се логнеш извън някоя програма или спреш компютъра всичко остава зад гърба ти и можеш да продължиш ежедневието си нормално без никакви последствия, които да те засягат пряко. Можеш да споделиш всичко с хора, които не познаваш, можеш винаги да изглеждаш интелигентен намирайки информация за всяка тема в Google. Така, без да полагаш никакви грижи за себе си, може да изглеждаш като типа личност, която желаеш да бъдеш. Не се налага да се разкриеш като личност, физика, маниери, държание на живо, грижа за себе си. Не се сблъскваш с чуждото мнението за себе си. В един момент хората толкова забравят какво е удоволствието от общуването на живо, че единственото, което ги кара да излизат е или алкохолът, или сексуалният контакт. Всичко, което хората искат да знаят един за друг, се споделя всеки ден по Интернет отново и отново.
Все повече се стеснява кръгът на това, което ги интересува. Никой не излиза, за да поговори и да види какво ново се случва. Вроденият страх на човека да бъде затворен, без възможност да общува, е притъпен от псевдо общуването в интернет. Сутрин хората бързат за работа, там дебнат всеки възможен момент, за да проверят социалната си мрежа, а вечер бързат за вкъщи, за да повторят същата процедура. Общуването по интернет кара хората да се затворят в себе си и да се изолират от външният свят. Преди беше постижение да се видиш на кафе, бира, купони и да излизаш с много хора. Сега е постижение колко човека имаш в листата в социалната си мрежа, които са готови да кликнат „like” („харесвам”) на поредният ти пост.
По интернет може
да се прави почти всичко. Но всички знаем, че не е същото като на живо. Въпроса
е да усетим къде е тънката линия между това всеки ден да четеш любимите си
постове до това да намираш жененето по Интернет за нещо най-нормално. Винаги ще
има нужда от Интернет. Можем ли да усетим границата между това социалната мрежа
да ни помага да се социализираме и социалната мрежа да замести социалния ни
живот? Представете си една везна. От ляво сложете всички часове прекарани в
един ден пред компютъра, социализирайки се. От дясно сложете всички часове
прекарани в един ден общувайки лице в лице. Колко често дясната е по-тежка от
лявата?
Изводите които
можем да си направим за социалната мрежа е, че всяка една социална мрежа има
плюсове и минуси. Винаги ще имаме нужда от Интернет. В днешни дни е почти
невъзможно без него , независимо дали трябва да свършим някаква работа или
просто да разгледаме какво ново се случва.
МОЛЯ ИЗГЛЕДАЙТЕ ТОВА ВИДЕО И ПОМИСЛЕТЕ ОТНОВО ЗА СЕБЕ СИ!
Понятието
„социализация” произхожда от латински език (socialis – обществен) и буквалният
му превод е: „процес, при който човек (или група от хора) стават годни за
включване в обществения живот”. При
юношите социализацията съпътства развитието и утвърждава промените в неговата
личност. В по-широк смисъл, това е процес на овладяване на определена система от
знания, умения, отношения и поведение улеснява подрастващите при преминаването
от играта към учене, а по-късно към осъзната трудова дейност. Преходът от
детството към зрелостта предполага не само полово и физическо израстване, но и
психична зрелост. В промяната на индивида се преобразува индивидуално-психичното
и социално-психичното в социално-личностно. Това е промяна в резултат на
приобщаването към културата на обществото - моделиране от социализацията.
Механизмите, чрез
които родителите оказват влияние върху децата си в процеса на социализация са:
разбиране в общуването, пример за подражание и подкрепа. Чрез своето поведение
показват значимостта на осъществявани действия за постигане на поставени цели.
Родителите като източници на социален опит насочват действията на детето,
описвайки своите намерения и постигнати резултати. Чрез подражание на чужди
действия юношата се ориентира в поведение, което го впечатлява. Старае се да
следва примери на възрастни и свои връстници.
Социализацията е
отражение на социалните взаимодействия в индивидуалното развитие. Свързва се с
индивидуалните потребности и пътищата на тяхното удовлетворяване. Включва
системата от придобити, познавателни, емоционални и социални умения. Това е
сложен процес на общуване в социалните условия на живот, в резултат на което
юношата придобива своя индивидуалност, изгражда своя образ за света.
Динамичната характеристика на социализацията в юношеската възраст се проявява
във взаимно-отричащи се процеси и явления. Наблюдава се тенденция към
отчуждение на юношата, също така - тенденция към интензивна интеграция в
социалните отношения.
Проблемът за
социализация на личността е предмет на изследване от различни области, именно
затова съществуват различни схващания. Системна употреба на понятието
социализация в началото на XX в. е от Е. Дюркем. Той подчертава, че
формирането на личността зависи от обществените условия. Според него
спецификата и природата на социалното са в „колективните представи, вярвания,
чувства и съзнание“. Изследванията на Л. Димитров (1978; 1994) показват, че
социализацията като ключова категория на човешкото познание има още по-дълбоки
корени в търсенето на „социализиран човек“. Изходната й позиция намира своето
място в теорията на възпитанието. Т. Парсънс (1990г.) поставя началото на социологическата
теория с разбирането си, че социализацията е процес, чрез който социалните
роли, ценности и норми се включват и изграждат структурата на личността. Според
него решаващо е усвояването на социалните роли при срастването с обществото.
З.
Фройд (1990г.) подчертава ролята на вътрешно-психичните регулатори. Той
посочва, че в духовния живот на човека винаги е намесен някой друг - като
модел, обект, източник на помощ, противник, но от значене за социализацията е
фазовият модел на психосексуалното развитие. Чрез идентификацията и правилното
разбиране на понятията: То, Аз или Свръх Аз, човек развива социалния и
предметния свят. Ролята на идентификацията и нейното формиране в кризата на
младежката възраст е представена от Е. Ериксън (1996г.). За него осъзнаването
на себе си е това как го възприемат обкръжаващите. Той постулира, че човекът се
социализира през целия си живот. Обособява 8 стадия в личностното развитие,
времево простиращи се от раждането до смъртта на човека, като всеки един от тях
е съпроводен с т. нар. „кризи на идентитета”. Тези кризи възникват поради
наличието на сблъсък, конфликт между вътрешните биологично заложени
характеристики и външната социална среда. Преодоляването им се случва тогава,
когато вътрешните импулси и инстинкти на личността се изявят в адекватна за
социума външна форма и като резултат се изгражда интегрирана, социализирана
личност, която спрямо всеки преминат стадий се превръща в доверчива, автономна,
инициативна, трудолюбива, способна на близост във взаимоотношенията. Ако обаче
тези кризи не бъдат преодолени, личностното развитие и вписването й в
социалната среда спира или се разгръща в погрешна посока. Ролята на социалната
среда за когнитивното развитие на детето е изведена на преден план в операционалната
теория на Ж. Пиаже (1952г). Включена е в концепции за морално-нравственото
развитие, в теории за социалното научаване. А. Бандура (1989г) смята, че
ученето чрез моделиране е в нови поведенчески модели, стандарти. Осъществява се
чрез наблюдението. Основна е идеята, че награждаването и наказанието
утвърждават силата на имитацията и идентификацията при моделиране на
поведението. Той отбелязва, че децата придобиват ново поведение благодарение на
имитацията на модела. Като форма на имитация е идентификацията - процесът, при
който личността заимства мисли, чувства, действия от друга личност, която
представлява модел.
В руската
литература социализацията се обсъжда като двустранен процес- връзка на вътрешна
регулация и влиянието на социалните условия при формирането на личността.
Според български
автори социализацията включва съвкупността от всички социални и психологични
процеси, чрез които индивидът усвоява система от знания, норми и ценности,
позволяващи му да функционира като пълноправен член в обществото. Включва не
само осъзнати и целенасочени въздействия, но и стихийни процеси, които влияят
на формирането на личността. Л. Десев (1999г.) определя процеса социализация
като „очовечаване“ и усъвършенстване на човешкото същество в резултат на
активното му взаимодействие със заобикалящата го материална и социални среда.
В научната
литература се открояват няколко становища за продължителността на
социализацията в индивидуалното развитие на човека. Някои твърдят, че
социализацията завършва до 18-20 година, свързана е със завършване на
образование и преход към трудова дейност. Според други - продължава през
целия живот на човека. Ц. Марков поставя в групата на по- реалистичен и
компромисен вариант автори, които приемат локализирането на социализацията към
тридесетата година от живота, тогава когато индивидът завършва образованието и
професионалната си подготовка, получава стабилен социален статус и събитията му
в живота се поставят в групата на възрастните. В своето многообразие и пълнота
социализацията е индивидуален процес, който разширява и стабилизира
уменията за учене. В него човек се
развива като личност. Индивидът се превръща в самостоятелен, включва се в
определени социални действия. Това е процес, чрез който отделният човек усвоява
опит и чрез него се вгражда в социалния живот. Общуването не може да се
отдалечи от социализацията, тъй като
чрез неговото разширяване и задълбочаване се усвояват социални роли. Това
поемане на социални роли и социалното ангажиране характеризира спецификата на
детско-юношеската възраст.
В процеса на
социализация, протичаща в тази възраст, могат да се откроят две тенденции - едната е отчуждаване на юношата, а
втората желание за реализация в социалните отношения. Стремежът към разглеждане
на явленията като реални и възможни често води формиращата се личност към
неясни оценки към действителността, които са подчинени на индивидуални
прозрения при осъзнаване на социалния си статус. Стремежът към философски
анализ активизира мечтателността, романтичните очаквания, което се изразява
като бягство от реалността. Това са вътрешните механизми на адаптация, процеси
при осмисляне на себе си. Тенденцията към отчуждение на юношата изгражда
вътрешно-психично пространство, в което постепенно се стабилизира неговата
самостоятелност. То обхваща уменията за самовъзприемане, самооценяване,
саморазбиране, осъзнаването на своя дълг и отговорност. Социализацията
започва най- напред в семейството,
където се залагат трайни ценностни ориентации и отношения, откриващия
собствения му свят и света на другите. С. Ковальов подчертава, че родителите са: източник на емоционална
топлота, власт , пример за подражание, другар и съветник. До края на
юношеството само семейството е способно да осигури необходимата емоционална
топлина и постепенно да приобщи света на юношата към света на възрастните. Юношите се учат от родителите на определени
методи на поведение, не само усвоявайки непосредствено съобщаваните им правила,
но и благодарение наблюдаваните взаимоотношения, показаните от родителите
модели.
В социализацията се формират умения за
общуване с връстниците. Социално изолираните или отхвърляните от тях, много по-
често изпитват психически неблагополучия, отколкото добре приетите в тяхната
група. Изхождайки от това се смята, че учителите и родителите могат да влияят
на дружеските отношения като избират къде детето да учи и живее. В
социализацията юношите усвояват умения за личностно и делово общуване.
Проявяват сдържаност, отстъпчивост, специфични качества на социалния им статус.
В поведението са отзивчиви, непринудени, жизнерадостни, с чувство за хумор.
Училищната среда
значителна роля в процеса на социализация. Вътрешната позиция към училището се
изгражда чрез обучението и отношението към овладяваните знания, към учителите и
съучениците. Доколкото юношеството е завършващ етап на първичната социализация
според И. Кон това поставя пред училището три задачи: училището е длъжно да
подготви юношата, първо, за труд, второ, за семеен живот, трето, за обществено-политическа
дейност и изпълнение на гражданските задължения. Нито една от тези задачи не
може да бъде решена отделно от другите. Комплексният подход към възпитанието
означава неразривно единство на идейно- политическо, трудовото и нравственото
възпитание, при което за всички тези въпроси училището не работи само, а заедно
с други институции.
Изхождайки от
всичко това са налице две главни становища, първо, социализацията е съзнателен
процес, т.е разбира се като нещо, което се случва по един и същи начин с
всички, и второ, социалното учене, което е волево, т.е ние сами избираме
моделите за подражание. Именно такава е
теорията на Бандура е , че
индивидуалното поведение се формира най-вече на базата на наблюдението
на поведението на другите хора. Затова за успешната социализация е нужно
организиране и заангажиране в забавни и интересни дейности за юношата в
обкръжението на родители, приятели и връстници.
Термина
„юношество“ произлиза от латинската дума adolescere, което означава „да израсна
до зрелост“. Юношеството е може би
най-сложният и противоречив период от жизнения цикъл на човека. Това е
възрастта между детството и зрелостта. Това е времето, през което психиката
трябва да претърпи окончателна, завършваща цялото детство промяна, в резултат
на която поведението трябва да се изгради до едно минимално, точно определено
равнище, която да позволи по-нататъшното съществуване на индивида. Юношите са
зрели хора, но продължават да живеят като деца под закрилата на родители и
учители. Нормално е осъзнаването на Аз-а
да обърка юношата; той се опипва на ум, търси се, оглежда се, усамотява се.
Преди всичко опитва се да разбере какво става с него, т.е. изследва се.
Заплетен в безпорядъка на вътрешни противоречия, той се стреми да изясни нещата.
Въображението му е объркано и трескаво, тъй като не знае откъде да започне и от
кой край да подхване този огромен свят. Юношеството изправя детето пред редица
предизвикателства. Настъпващите физически промени се изразяват в растеж и изменение на тялото – външни и вътрешни
прояви; физическо здраве, двигателни навици. Съзряването през този етап е
последователно предварително програмирано изменение на организма и психиката.
То се свързва със способността на всеки организъм да достигне точка на
оптимална зрялост (най-удачното развитие на съответния орган на базата на
генетичния код). При достигане на тази точка се използва понятието ръст. За
различните органи на детето ръстът върви с различни темпове. Също така детето
трябва да се справи и с интензивния физиологичен стрес за организма в резултат
на бурното израстване. Половото
съзряване поставя непосредствената задача пред него да усвои своята маскулинна
или фемининна социална роля. Юношата търси своята идентичност в екзистенциален
хаос от ценностни алтернативи и жизнени философии. Той се бори за своята
автономност, но се нуждае от сигурно привързване. Вярата в приятелството го изпълва
със смисъл, но по-често го води към разочарование, отколкото към радост. Той
очаква най-вълнуващата среща – с любовта и това го изпълва с трепет и страх.
Юношата трябва да разреши редица
потенциални кризи и е изправен
пред избори, които ще предопределят пътят му в живота.
Юношеството
има 3 етапа:
1. Ранен етап на юношеството
Този период е
между 12 и 14 - годишна възраст, изпълнен с най-много трудности в живота.
Детето изведнъж се събужда в напълно нов и различен свят. То започва да изпитва
страхове, безпокойства и е атакувано на ежедневна основа от комплекси за
малоценност. Юношеството започва с пубертета. Този период е свързан с промени в
биологическото, социалното и когнитивното развитие и зависи от разнообразни
фактори, като заобикаляща култура и биологично развитие. Основните характеристики на този етап са
приливите и отливите на пубертета, които са
неизмеримо резки. Настроението и
емоциите на тийнейджърите се менят непрекъснато. Имат проблем с прекалено чувствителна съвест
и ниско самочувствие.
2. Междинен етап на
юношеството
Това е етапа между 15-та и 17-та година. Юношите вече се интересуват по-малко
от физическите си характеристики и уменията си. Характерните за ранното
юношество приятелства постепенно започват да се изместват от приятелства с
противоположния пол. Идеализмът и вярата в доброто са чести спътници на
тийнейджърите. Конфликтите са често срещани на тази възраст и тийнейджърите
започват да се налагат с още по-голяма решителност.
3. Късен етап на юношеството
С преминаването на 18-та
година и навлизането в периода на двайсетте години младият човек ще става все по-стабилен
емоционално и по-често ще съумява да прави
разумни избори.
Юношите не само преживяват биологични промени, но
претърпяват и когнитивни промени - психични процеси, които имат отношение към
мисленето и решаването на проблеми. Обхваща изменението в познавателните
психични процеси (интелект, мислене,
памет , възприятие, усещане, въображение, реч и т.н.).
Жан Пиаже насочва изследователската си дейност към интелектуалното
и когнитивно поведение по време на пубертета. В основата на теорията му за
развитие на детето стоят две идеи: идеята за развитието и идеята за интелекта.
Той показва, че светът на детето е много по-различен от света на възрастния, че
логиката на детето е „друга логика“, че вътрешният свят на детето е „друг
свят“. Пиаже вярва, че детето може да бъде разбрано само в процеса на
развитието, преминавайки през различни стадии (сензомоторен, дооперационален,
стадий на конкретните операции, на формалните операции). При протичането им се
следва определена последователност. Развивайки идеята за интелекта Пиаже
акцентира върху отношението на детето към света, т.е. разбирането на езика, на
перцепцията, на моралните съждения не е възможно извън интелекта и неговото
стадийно развитие. За интелекта е характерно, че е свързан с биологични
процеси, които изразяват самия жизнен процес и преодолява ограниченията на
биологическите наследствени структури. Функцията на интелекта е неизменна през целия жизнен
цикъл, независимо че се реализира с различни когнитивни структури.
Мисленето при юношите е абстрактно. Появява се интерес към
самото мислене, т.нар. рефлексивност. Причината за формирането й се открива в
необходимостта на детето да обоснове своите мнения и гледни точки. Рефлексията
възниква от външната дискусия, обсъждания, спорове между децата. Тя е със
знакова функция на съзнанието и зависи от характера на знанието.
Разкрива се връзката между езика и мисленето като твърде
сложно. Езикът не може да обясни изцяло мисленето, защото същността на
мисленето се открива не в езика, а в действието. С появата си езикът започва да
преобразува мисленето. Той е необходим за построяването на вътрешния план.
В юношеския период паметта претърпява сложно развитие. Тя
дава възможност на детето да организира своя вътрешен опит. При юношите се
обособяват следните форми на паметта: съзнателна, преднамерена, метапамет
(включва рефлексията върху самата себе си). При преднамерената памет
материалът, който трябва да се запомни, се отделя като цел на дейността.
Отношението мотив – цел придава смисъл на това, което се прави от детето. Важно
условие за преднамерените форми на паметта е използването на различни
стратегии, които осигуряват реконструкция на миналия опит, откриване ново отношение
на детето към този опит.
Социализацията на детето по време на юношеството е интересно
явление. Характеризира се със стремежа му да изгради тесни връзки с другите, да
предизвика тяхното внимание и одобрение. Освен това в тази възраст децата са
изключително чувствителни и емоционални. Емоциите изразяват отношението на
детето към света и начина, по който възприема себе си.
Здравото юношество, по време на което са решени всички
развитийни задачи, има в резултат здрава
личност, която генерира обширен и пластичен репертоар от стратегии за справяне
в отговор на нормалните превратности в живота и е база за здравословния баланс
между автономия и свързване с другите хора.
