Какво е социализация?

   Понятието „социализация” произхожда от латински език (socialis – обществен) и буквалният му превод е: „процес, при който човек (или група от хора) стават годни за включване в обществения живот”.  При юношите социализацията съпътства развитието и утвърждава промените в неговата личност. В по-широк смисъл, това е процес на овладяване на определена система от знания, умения, отношения и поведение улеснява подрастващите при преминаването от играта към учене, а по-късно към осъзната трудова дейност. Преходът от детството към зрелостта предполага не само полово и физическо израстване, но и психична зрелост. В промяната на индивида се преобразува индивидуално-психичното и социално-психичното в социално-личностно. Това е промяна в резултат на приобщаването към културата на обществото - моделиране от социализацията.

   Механизмите, чрез които родителите оказват влияние върху децата си в процеса на социализация са: разбиране в общуването, пример за подражание и подкрепа. Чрез своето поведение показват значимостта на осъществявани действия за постигане на поставени цели. Родителите като източници на социален опит насочват действията на детето, описвайки своите намерения и постигнати резултати. Чрез подражание на чужди действия юношата се ориентира в поведение, което го впечатлява. Старае се да следва примери на възрастни и свои връстници. 

   Социализацията е отражение на социалните взаимодействия в индивидуалното развитие. Свързва се с индивидуалните потребности и пътищата на тяхното удовлетворяване. Включва системата от придобити, познавателни, емоционални и социални умения. Това е сложен процес на общуване в социалните условия на живот, в резултат на което юношата придобива своя индивидуалност, изгражда своя образ за света. Динамичната характеристика на социализацията в юношеската възраст се проявява във взаимно-отричащи се процеси и явления. Наблюдава се тенденция към отчуждение на юношата, също така - тенденция към интензивна интеграция в социалните отношения. 

    Проблемът за социализация на личността е предмет на изследване от различни области, именно затова съществуват различни схващания. Системна употреба на понятието социализация в началото на XX в. е от Е. Дюркем. Той подчертава, че формирането на личността зависи от обществените условия. Според него спецификата и природата на социалното са в „колективните представи, вярвания, чувства и съзнание“. Изследванията на Л. Димитров (1978; 1994) показват, че социализацията като ключова категория на човешкото познание има още по-дълбоки корени в търсенето на „социализиран човек“. Изходната й позиция намира своето място в теорията на възпитанието. Т. Парсънс (1990г.) поставя началото на социологическата теория с разбирането си, че социализацията е процес, чрез който социалните роли, ценности и норми се включват и изграждат структурата на личността. Според него решаващо е усвояването на социалните роли при срастването с обществото.

З. Фройд (1990г.) подчертава ролята на вътрешно-психичните регулатори. Той посочва, че в духовния живот на човека винаги е намесен някой друг - като модел, обект, източник на помощ, противник, но от значене за социализацията е фазовият модел на психосексуалното развитие. Чрез идентификацията и правилното разбиране на понятията: То, Аз или Свръх Аз, човек развива социалния и предметния свят. Ролята на идентификацията и нейното формиране в кризата на младежката възраст е представена от Е. Ериксън (1996г.). За него осъзнаването на себе си е това как го възприемат обкръжаващите. Той постулира, че човекът се социализира през целия си живот. Обособява 8 стадия в личностното развитие, времево простиращи се от раждането до смъртта на човека, като всеки един от тях е съпроводен с т. нар. „кризи на идентитета”. Тези кризи възникват поради наличието на сблъсък, конфликт между вътрешните биологично заложени характеристики и външната социална среда. Преодоляването им се случва тогава, когато вътрешните импулси и инстинкти на личността се изявят в адекватна за социума външна форма и като резултат се изгражда интегрирана, социализирана личност, която спрямо всеки преминат стадий се превръща в доверчива, автономна, инициативна, трудолюбива, способна на близост във взаимоотношенията. Ако обаче тези кризи не бъдат преодолени, личностното развитие и вписването й в социалната среда спира или се разгръща в погрешна посока. Ролята на социалната среда за когнитивното развитие на детето е изведена на преден план в операционалната теория на Ж. Пиаже (1952г). Включена е в концепции за морално-нравственото развитие, в теории за социалното научаване. А. Бандура (1989г) смята, че ученето чрез моделиране е в нови поведенчески модели, стандарти. Осъществява се чрез наблюдението. Основна е идеята, че награждаването и наказанието утвърждават силата на имитацията и идентификацията при моделиране на поведението. Той отбелязва, че децата придобиват ново поведение благодарение на имитацията на модела. Като форма на имитация е идентификацията - процесът, при който личността заимства мисли, чувства, действия от друга личност, която представлява модел. 

    В руската литература социализацията се обсъжда като двустранен процес- връзка на вътрешна регулация и влиянието на социалните условия при формирането на личността.

   Според български автори социализацията включва съвкупността от всички социални и психологични процеси, чрез които индивидът усвоява система от знания, норми и ценности, позволяващи му да функционира като пълноправен член в обществото. Включва не само осъзнати и целенасочени въздействия, но и стихийни процеси, които влияят на формирането на личността. Л. Десев (1999г.) определя процеса социализация като „очовечаване“ и усъвършенстване на човешкото същество в резултат на активното му взаимодействие със заобикалящата го материална и социални среда. 

    В научната литература се открояват няколко становища за продължителността на социализацията в индивидуалното развитие на човека. Някои твърдят, че социализацията завършва до 18-20 година, свързана е със завършване на образование и преход към трудова дейност. Според други - продължава през целия живот на човека. Ц. Марков поставя в групата на по- реалистичен и компромисен вариант автори, които приемат локализирането на социализацията към тридесетата година от живота, тогава когато индивидът завършва образованието и професионалната си подготовка, получава стабилен социален статус и събитията му в живота се поставят в групата на възрастните. В своето многообразие и пълнота социализацията е индивидуален процес, който разширява и стабилизира уменията  за учене. В него човек се развива като личност. Индивидът се превръща в самостоятелен, включва се в определени социални действия. Това е процес, чрез който отделният човек усвоява опит и чрез него се вгражда в социалния живот. Общуването не може да се отдалечи от социализацията,  тъй като чрез неговото разширяване и задълбочаване се усвояват социални роли. Това поемане на социални роли и социалното ангажиране характеризира спецификата на детско-юношеската възраст.  

В процеса на социализация, протичаща в тази възраст, могат да се откроят две тенденции - едната е отчуждаване на юношата, а втората желание за реализация в социалните отношения. Стремежът към разглеждане на явленията като реални и възможни често води формиращата се личност към неясни оценки към действителността, които са подчинени на индивидуални прозрения при осъзнаване на социалния си статус. Стремежът към философски анализ активизира мечтателността, романтичните очаквания, което се изразява като бягство от реалността. Това са вътрешните механизми на адаптация, процеси при осмисляне на себе си. Тенденцията към отчуждение на юношата изгражда вътрешно-психично пространство, в което постепенно се стабилизира неговата самостоятелност. То обхваща уменията за самовъзприемане, самооценяване, саморазбиране, осъзнаването на своя дълг и отговорност. Социализацията започва  най- напред в семейството, където се залагат трайни ценностни ориентации и отношения, откриващия собствения му свят и света на другите. С. Ковальов подчертава, че родителите са: източник на емоционална топлота, власт , пример за подражание, другар и съветник. До края на юношеството само семейството е способно да осигури необходимата емоционална топлина и постепенно да приобщи света на юношата към света на възрастните.  Юношите се учат от родителите на определени методи на поведение, не само усвоявайки непосредствено съобщаваните им правила, но и благодарение наблюдаваните взаимоотношения, показаните от родителите модели. 

    В социализацията се формират умения за общуване с връстниците. Социално изолираните или отхвърляните от тях, много по- често изпитват психически неблагополучия, отколкото добре приетите в тяхната група. Изхождайки от това се смята, че учителите и родителите могат да влияят на дружеските отношения като избират къде детето да учи и живее. В социализацията юношите усвояват умения за личностно и делово общуване. Проявяват сдържаност, отстъпчивост, специфични качества на социалния им статус. В поведението са отзивчиви, непринудени, жизнерадостни, с чувство за хумор.

   Училищната среда значителна роля в процеса на социализация. Вътрешната позиция към училището се изгражда чрез обучението и отношението към овладяваните знания, към учителите и съучениците. Доколкото юношеството е завършващ етап на първичната социализация според И. Кон това поставя пред училището три задачи: училището е длъжно да подготви юношата, първо, за труд, второ, за семеен живот, трето, за обществено-политическа дейност и изпълнение на гражданските задължения. Нито една от тези задачи не може да бъде решена отделно от другите. Комплексният подход към възпитанието означава неразривно единство на идейно- политическо, трудовото и нравственото възпитание, при което за всички тези въпроси училището не работи само, а заедно с други институции.

    Изхождайки от всичко това са налице две главни становища, първо, социализацията е съзнателен процес, т.е разбира се като нещо, което се случва по един и същи начин с всички, и второ, социалното учене, което е волево, т.е ние сами избираме моделите за подражание. Именно такава е  теорията на Бандура е , че  индивидуалното поведение се формира най-вече на базата на наблюдението на поведението на другите хора. Затова за успешната социализация е нужно организиране и заангажиране в забавни и интересни дейности за юношата в обкръжението на родители, приятели и връстници.